Скит „Свети Никола“

Скит „Св. Никола” – разказ за писмеността, свързана с Троянския манастир

Скит „Св. Никола” – разказ за писмеността, свързана с Троянския манастир.

За буквите и писмеността разговарям с архимандрит Стефан от Троянския манастир ”Успение Богородично”

Исторически сведения: манастирският скит „Св. Никола” е православен скит, подчинен на Троянския манастир. Намира се в землището на манастира, в близост до с. Черни Осъм, на около един километър югоизточно от манастира, на западния склон на вр. Иван, дял от Троянската падина на Средна Стара планина.

Скитът „Св. Никола” е основан през 1785 г. от игумена на Троянския манастир Паисий, а през 1812 г. е обновен. Скитът представлява комплекс от църква, жилищни сгради и аязмо. Църквата е построена през 1812 г.

През първата половина на XIX в. в скита се е помещавало килийното училище на Троянския манастир. В манастирския двор е гробът на хайдутин Велко от Шумен, починал от своите рани през 1847 г. По настоящем скитът е основно ремонтиран. Действащ е и е обявен за паметник на културата.

Това, на което трябва да обърнем внимание, е помещавалото се там през първата половина на XIX в. килийно училище. Основната функция на това килийно училище е била не просто да подготвя учени хора, просветители, будители и пр. В това училище много активно се е извършвало писане и преписване на книги. Гутенберговото изобретение, наречено книгопечатане, се е появило в България много късно, тъй като сме били част от Османската империя, която не е приветствала книгопечатането. Затова в България до много късно са се преписвали книги на ръка. Именно в скита Св. Никола, а в последствие и в самия Троянски манастир, са се осъществявали дейности по преписване и украсяване на книги. Тези дейности са били изключително силно развити.

В двора на Троянския манастир има една голяма кула, която завършва с камбана, а под камбаната има голямо помещение – осмостен. На всяка от осемте му стени има прозорец. То е изключително светло помещение, което някога също се е използвало за преписване и писане на книги, на православна литература.

В килийното училище върху какъв материал са писали – пергамент или хартия?

В килийното училище са писали върху хартия, тъй като пергаментът е бил трудно достъпен и скъп. Хартията е изработвана ръчно, тъй като рециклирането не е нова техника. Старата хартия е била многократно преработвана. Всъщност именно рециклирането на хартия е една от причините книгопечатането да не е било приветствано в Османската империя. Защото е можело да се случи така, че тази скверна машина, наречена „книгопечатаща машина”, да се докосне до някоя от страниците на оригиналния коран, който е написан от ръката на Пророка Мохамед. По-късно това се е променило, през призмата на времето всичко това се е пречупило. Сега всичко се отпечатва.

Има ли следи от това, което са преподавали в скита Св. Никола?

Може да получим някои непълни сведения от пътуващи летописци от Молдова и Влахия, по-късно наречена Румъния. Много активно се е развивала дейността и на книжовната школа на преподобния Паисий Величковски. Неговите ученици също са посещавали скита Св. Никола. Те дават някои сведения за това какво се е случвало там, но за съжаление са много откъслечни. За жалост никой не си е правил труда да записва и да дава сведения какво точно и как точно се е случвало там.

С какво са писали? С пера ли са писали?

Писали са с пера. Тогава т. нар. „перопис” е бил най-разпространената форма заедно с писането с въглен, което е било много по-примитивно и съвсем не било подходящо за калиграфията и още повече било недостойно за писане на свещени и богослужебни текстове. Писането било осъществявано с мастила, с пигменти, които са били използвани в иконографията, в рисуването на иконите. Това е бил начинът, по който са били изписвани свещените книги. Всъщност писането на книги тогава е било приравнено с иконографията или по-точно иконографията е била приравнена към писането на книги. Неслучайно иконографията се нарича живопис. Писането на икона се нарича „красиво писмо”, също както калиграфията. И до ден днешен, ако на една икона се прави „копие” (казано на съвременен език), на езика на иконографията се казва „препис” на иконата. Иконата се пише, тя не се рисува. Така че иконографията и калиграфията са били абсолютно приравнени и затова те са имали много сходни правила. Натурални пигменти, ръчна работа, възможно най-чисти . Всичко това е свързано с молитва през цялото време. С много ясно осмисляне на всеки детайл, който се прави. Няма случайно написана буква. Особено заглавните, главните букви. Неслучайно в определена книга, в определена глава заглавната буква е изрисувана по определен начин, с определени орнаменти. Всичко това е много ясно кодифицирано и определено как трябва да се случва.

Скит Св. Никола е на отдалечено място, за да има подходящи условия за писане?

Съвършено вярно! Идеята на това е те да са били отделени, съсредоточени в писането, да са нямали разсейване. Единият аспект на това е бил чисто духовният, че писането на книга е иконография. Човек с целия си дух, душа и тяло трябва да е вътре. А от друга страна, проблемът е бил чисто финансов, понеже тогава всяка една грешка в писането е струвала много скъпо. Една грешка в писането е означавала нов лист хартия или пергамент в по-редки случаи. Означавало е още пигменти, които също са били изключително скъпи, тъй като в България не е имало производство на много пигменти, повечето пигменти винаги са били вносни. Още повече, че в църковното писане, в калиграфията са били използвани червено, пурпурно, златно и други подобни пигменти, които са били изключително скъпи. Всяка една грешка е струвала много пари.

Ръкописите, които виждаме в музейни експозиции, са без грешки не защото не са се допускали такива, а защото са се изписвали до съвършенство.

Грешките не са влизали в самите кодекси, в готовите книги. Грешки са били допускани. Но ако майсторът-калиграф е бил много умел, той е можел да поправи част от допуснатите грешки, да ги изчисти, да ги украси и от дефекта да направи ефект. Но ако е бил начинаещ калиграф, ако е бил някой с не много опитна ръка, една грешка е означавала, че целият лист от кодекса трябва да бъде премахнат. Обикновено събирането на един кодекс е в един лист хартия, един пергамент е четири страници, което са много букви, много пигменти, много бои.

Всичко, което се е писало, е оставало в скита и не се е изнасяло?

Когато е имало готова написана книга, тя се е предоставяла от скита на Троянския манастир. Ако от манастира са преценявали, че тази книга им е била необходима в момента, тя е остава в него. Ако ли не, са решавали какво да правят с нея – да бъде дарена или продадена. Тогава никой не си е правил труда да преписва художествена литература, преписвани са само книги от особено значение и практическа важност. През XVIII, XIX и началото на XX век книгите с особена важност са били богослужебните книги.

Всъщност създаването на нашата българска писменост е свързана конкретно с богослужението. От там идва първата дума, преведена на български език от светите братя Кирил и Методий, думата „искони”, с която започва евангелието от Йоан. Което евангелие се чете на празника Пасха –„искони бе слово”, „в началото бе словото”. Тези книги не са били някаква абстрактна литература, която някой ще купи. Тези книги са били с конкретно практическо предназначение и ако не са били необходими в Троянския манастир, те много бързо са намирали къде да отидат.

Скит „Св. Никола” – разказ за писмеността, свързана с Троянския манастир
–„искони бе слово”, „в началото бе словото”.

Автор: Геновева Ненова

Снимка: Руслана Савова Попсавова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *