Как буквите могат да обединяват хора от целия свят
от Геновева Ненова
Вярвам, че буквите имат душа. Не само защото се занимавам с калиграфия, а защото съм го видяла. Усещала съм го в тишината между две движения на перото. В онзи миг, в който дишането се синхронизира с ритъма на писането и времето просто… спира.
Това лято преживях едно такова спиране на времето. Във Велико Търново. Градът, който така умее да събира епохи и съдби, приюти за поредна година Международния летен семинар по български език и култура. 93 участници от 34 държави. Всички обединени от нещо много по-дълбоко от езика – любовта към българското.
Семинарът тази година беше посветен на 1170 години от създаването на глаголицата. И някак естествено се случи така, че глаголицата се превърна в мост – между хората, между епохите, между тишината вътре в нас и световете отвън.
Организацията на събитието беше безупречна – сърдечна, вдъхновяваща, професионална до последната подробност. Екипът на семинара е съставен от хора с големи сърца и неподправено отношение към знанието и културата. Срещата с тях беше истинско вдъхновение.
Поканиха ме да направя калиграфска работилница. Истинска. С мастило. С перодръжки. С вдъхновение. Започнах с думите и с ръкописната книга – онова чудо, родено някога от търпението на човешката ръка и вярата. Разказах за буквите, които носят нашата памет. За ритъма, който се усеща, когато пишеш бавно, съсредоточено, с внимание.
После ги поканих да пишат.
https://www.youtube.com/shorts/Sfq4XdWf7CM
Настана тишина. От онези тишини, в които можеш да чуеш как капка мастило докосва хартията. В залата времето се сгъсти. Ръцете трепереха леко, от респект. А перодръжките сякаш сами се насочваха към линията, по която някога са вървели ръкописите.
И тогава се случи онова, заради което пиша тези редове.
Глаголическите знаци – тези странни, древни символи, които носят светлина – оживяха. Не като музейни експонати. А като живо изкуство. Видях го в очите им – хора от Япония, Германия, Корея, Полша… с различни езици, традиции, религии… Те пишеха. Вглъбени. Замислени. Сякаш глаголицата ги е чакала цял живот, за да им разкаже нещо лично.
Мастилото се стичаше бавно. Дъхът се спираше на всяка буква. А между редовете се разгръщаше нещо като молитва. Не на думи – на усещания. На памет. На уважение към нещо по-голямо от всички нас.
Сякаш пред нас се разтваряше Асеманиевото евангелие. Сякаш всеки от нас държеше нишка, която го свързва с нещо древно и красиво.
Сред участниците беше и Гопалан от Индия. В разговора той забеляза, че името му започва с буквата „Г“. Съвпадение, което го впечатли – „G“ като глаголица, като Геновева. Той изучава български език в Делхи.
Разказа ми за своята писменост – хинди и брахми. Писмености, които и той изписва с любов и уважение. Докато аз пишех глаголица, той изписваше на хинди. И между редовете, без нужда от превод, се срещнаха два свята. Получих от него и от други участници благодарствени писма – красиви и искрени. С думи, които още звучат в мен.
“Буквите са неразгадани магьосници.“
Те пътуват през векове и географии и обединяват.
Те свързват нашите светове.
Глаголицата оживя.
И ни събра.
И ни направи малко по-смирени.
Малко по-близки.
Малко по-добри.
© Геновева Ненова, 2025
Всички права запазени.