„Азбуката е жива – ние я правим жива“

Ден втори: На фестивалния щанд представих калиграфското изкуство – не просто като красиво писане, а като път към историята, към паметта ни. Говорихме за глаголица, за кирилица, за българските ръкописи. Мнозина се спираха с любопитство, задаваха въпроси, наблюдаваха внимателно как се пише с перо и мастило. Личеше си, че за някои срещата с този свят беше неочаквана, но силно въздействаща. Имаше интерес, искрено удивление и онова тихо, дълбоко внимание, което се ражда, когато нещо те докосне истински. Това е най-голямото признание за един разказвач на букви.
Ден втори: На фестивалния щанд представих калиграфското изкуство – не просто като красиво писане, а като път към историята, към паметта ни. Говорихме за глаголица, за кирилица, за българските ръкописи. Мнозина се спираха с любопитство, задаваха въпроси, наблюдаваха внимателно как се пише с перо и мастило. Личеше си, че за някои срещата с този свят беше неочаквана, но силно въздействаща. Имаше интерес, искрено удивление и онова тихо, дълбоко внимание, което се ражда, когато нещо те докосне истински. Това е най-голямото признание за един разказвач на букви.

© Геновева Ненова
#азбукатаживее

Имах честта и радостта да бъда част от Софийски фестивал на науката – едно събитие, което събира знание и любопитство. Там, сред научни щандове и демонстрации, буквите намериха своето място. И оживяха.

Ден първи:
120 ученици от няколко училища се потопиха в изписването на глаголически букви. Те за първи път държаха перодръжка, топяха я в мастило и с търпение проследяваха всяка извивка. Настъпи онова особено мълчание, в което се ражда внимание. Видях удивление. За мен това беше вълнуващ ден – ден, в който буквите оживяха през детските ръце.

Софийски фестивал на науката

Ден втори:
На фестивалния щанд представих калиграфското изкуство – не просто като красиво писане, а като път към историята, към паметта ни. Говорихме за глаголица, за кирилица, за българските ръкописи. Мнозина се спираха с любопитство, задаваха въпроси, наблюдаваха внимателно как се пише с перо и мастило. Личеше си, че за някои срещата с този свят беше неочаквана, но силно въздействаща. Имаше интерес, искрено удивление и онова тихо, дълбоко внимание, което се ражда, когато нещо те докосне истински. Това е най-голямото признание за един разказвач на букви.

Ден втори: На фестивалния щанд представих калиграфското изкуство – не просто като красиво писане, а като път към историята, към паметта ни. Говорихме за глаголица, за кирилица, за българските ръкописи. Мнозина се спираха с любопитство, задаваха въпроси, наблюдаваха внимателно как се пише с перо и мастило. Личеше си, че за някои срещата с този свят беше неочаквана, но силно въздействаща. Имаше интерес, искрено удивление и онова тихо, дълбоко внимание, което се ражда, когато нещо те докосне истински. Това е най-голямото признание за един разказвач на букви.

Ден трети:
Писаха деца – тихо, бавно, с доверие. Всяка буква ги въвличаше в особено състояние на съсредоточеност и вътрешна тишина. Усещах как вниманието им се задълбочава, как се свързват не само с буквите, но и със самия акт на писане. В погледите им имаше трепет и желание да продължат. Някои се връщаха отново, други оставаха по-дълго, загледани в линиите и мастилото. Това е магията, която азбуката носи – когато я подадем с любов, тя се превръща в преживяване, което остава.

Българските ръкописи са изследвани от науката. А историите около тях са живи – стига да има кой да ги разкаже. Уча от проф.  Велинова и проф. Джурова – жени, чийто труд е за мен извор на дълбоко знание и вдъхновение. Те отварят врати към света на текстовете, оставени от предците ни. Науката не е далечна – тя пази нашето културно наследство.

Една учителка ми каза: „Не знаех, че има  хора като Вас.“ Аз вярвам, че днес е времето да има такива хора – които обичат буквите, пазят ги, предават ги нататък. Затова и често казваме: „Азбуката е жива.“ Ние я правим жива – с думи, с мастило, с присъствие.

Ние сме поколението, на което му се дава последната възможност да съхрани тази култура. И нека не я загубим. Да я пазим с ръце, с думи и с любов.

Ден трети: Писаха деца – тихо, бавно, с доверие. Усещах как с всяка буква те се приближават до нещо свято, макар и да не го назовават така. Имаше лекота и трепет в този процес. Едно момиче ми каза: „Това е най-спокойното нещо, което съм правила.“ А друг ученик ме попита: „Мога ли пак утре?“ – и в очите му имаше искрено желание. Това е магията, която азбуката носи – когато я подадем с любов. Българските ръкописи са изследвани от науката. А историите около тях са живи – стига да има кой да ги разкаже. Аз уча от проф. Елка Велинова и проф. Аксиния Джурова – две жени, чийто труд е за мен извор на дълбоко знание и вдъхновение. Те отварят врати към света на текстовете, оставени от предците ни. Науката не е далечна – тя пази нашето културно сърце. Една учителка ми каза: „Не знаех, че има такива хора.“ Аз вярвам, че днес е времето да има такива хора – които обичат буквите, пазят ги, предават ги нататък. Затова и често казваме: „Азбуката е жива.“ Ние я правим жива – с думи, с мастило, с присъствие. Ние сме поколението, на което му се дава последната възможност да съхрани тази тиха, но могъща култура. И нека не я загубим. Да я пазим с ръце, с думи и с любов.
Ден трети: Писаха деца – тихо, бавно, с доверие. Усещах как с всяка буква те се приближават до нещо свято, макар и да не го назовават така. Имаше лекота и трепет в този процес. Едно момиче ми каза: „Това е най-спокойното нещо, което съм правила.“ А друг ученик ме попита: „Мога ли пак утре?“ – и в очите му имаше искрено желание. Това е магията, която азбуката носи – когато я подадем с любов. Българските ръкописи са изследвани от науката. А историите около тях са живи – стига да има кой да ги разкаже. Аз уча от проф. Елка Велинова и проф. Аксиния Джурова – две жени, чийто труд е за мен извор на дълбоко знание и вдъхновение. Те отварят врати към света на текстовете, оставени от предците ни. Науката не е далечна – тя пази нашето културно сърце. Една учителка ми каза: „Не знаех, че има такива хора.“ Аз вярвам, че днес е времето да има такива хора – които обичат буквите, пазят ги, предават ги нататък. Затова и често казваме: „Азбуката е жива.“ Ние я правим жива – с думи, с мастило, с присъствие. Ние сме поколението, на което му се дава последната възможност да съхрани тази тиха, но могъща култура. И нека не я загубим. Да я пазим с ръце, с думи и с любов.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *