Всичко започна в най-тихото време на света — по време на пандемията. Докато светът се затваряше и притихваше, в мен се отваряше нещо ново: желание да уча, да търся, да се вглъбя. Така започна моето пътешествие в педагогиката — една наука, която в първите си страници ми се разкри като меко обещание, а днес, пет години по-късно, знам, че ми даде нещо още по-голямо — свобода.
Пет години учене. Пет години упорит труд. Стотици часове четене на лекции, мислене, търсене на отговори, съмнения и малки победи. Но най-вече — пътешествия. Буквални и вътрешни. Пътувах с вярата, че знанието е жива материя, която трябва да се срещне с човека. Имах нужда да гледам хората в очите, да питам, да се уча от техния глас, от историите им.
Не спирахте да ме питате: „Защо точно Плевен?“. Защото Съдбата си знае работата. Когато се записах да уча педагогика там, разбрах, че моят баща — същият онзи, който ми показа любовта към буквите — е учил именно в този град, в същото учебно заведение. Интуитивно съм следвала неговите стъпки. Слушала съм сърцето си. А то никога не ме е подвеждало.
Докато учех, не спрях да развивам другата си голяма любов — калиграфията. Красивото писане не е просто изкуство — то е психология, невронаука, тиха медитация с мастило и хартия. То е моята родова памет. Всяка буква, която изписвам, разказва историята ми, доизписва нишките на рода ми. Обичам буквите така, както се обича Родина, Род, Родител.
Няма да забравя началото. Май 2019 г. — едно пътуване към с. Загражден в Родопите. Мечтаех за това дълго. Знаех, че родителите ми са били учители там — във времена, когато България е имала нужда от учители в „забравени от Бога“ места. Пътувах с моя съпруг из нетуристическите Родопи, омагьосани от красотата им, от тишината на природата.
Когато стигнах до селото, емоцията ме заля. Отидох в селския магазин и попитах за учител на име Еков. Жената ме изгледа дълбоко в очите и каза: „Чувала съм…“. Малко по-късно се срещнах с бившата директорка на училището. Разговорът ни беше пълен със сълзи и спомени. Тогава разбрах, че още има живи нишки към миналото, че родителите ми не са забравени.
Училището е затворено. Но то живее в разказите. А аз реших, че ще изрисувам тази история в калиграфска везана книга. Защото някои истории не трябва просто да се разкажат — те трябва да се изрисуват, да се изживеят отново чрез буквите.
Днес, пет години по-късно, знам, че съм тясно специализиран педагог. Това знание ме оформи и изгради. Направих десетки обучения и събития, срещнах се с хора, разказах, слушах, вдъхновявах и се вдъхновявах.
Благодаря на всеки, който беше част от това пътуване.
Благодаря на себе си, че не се отказах.
Животът е калиграфия. Буква по буква пишем историята си.
#Семейство #Род #Родина #Педагогика #Калиграфия
© Геновева Ненова, 04.07.2025
